Закърмен съм с френски мюзети, шансони и серенади, но в България искат “Доко, Доко”

Акордеонистът Данаил Биков, пред DT

- Г-н Биков, според мнозина Вие сте виртуозен изпълнител на акордеон, доказал таланта си в Европа. Как решихте да се посветите на музиката?
-Произхождам от род, който е известен с талантливи музиканти. Роден съм във Варна през 1953 г. Тъй като майка ми е от Шумен, около 20 години живяхме със семейството ми в Шумен, а от 1972 г. съм жител на Добрич.

Музикалното ми обучение започна, когато бях на 8 години. Имах невероятния шанс в продължение на 9 години да бъда ученик на известния музикален педагог г-жа Делева. Тя от своя страна бе възпитаник на световно известния музикант Надя Боланже – популярен композитор от миналото. Така аз бях закърмен с музика от цял свят. През периода на обучението си съм изпълнявал на акордеон основно класическа музика, френски мюзети и т. нар. кафе-музика /серенади, танга и шансони/.
-Възниквало ли е съмнение дали да продължите да се занимавате с музика?
-Никога не съм се съмнявал, че ще се занимавам с музика. Не съм търсил друго поприще, музиката е моят живот. Професионалният ми път тръгна през 1969 г. в оркестър към бюро “Естрада”-Варна. От 1972 г. станах добруджанец след като избрах за спътница в живота си момиче от Добрич. Не е случайно, че попаднах в семейството и станах зет на един от най-известните цигулари в област Добрич през 80-те години- Росен Илиев, по-известен като Офито. В този период започнах работа в системата на “Балкан турист”. С оркестъра, в който бях акордеонист, свирихме в Албена и Златни пясъци. Нямаше чуждестранна делегация на посещение в района, пред която да не сме свирили. Три години по-късно се преместих в оркестъра към концертна дирекция – София.
-Работили сте както в България, така и в чужбина. Доколко позната е културата ни и страната като цяло зад граница?
-Преди години, през комунизма се организираха много турнета за популяризиране на българската култура и по-конкретно музика. В чужбина знаеха много повече за България. Свирил съм в над 15 държави по света във връзка с различни инициативи, рекламиращи българската култура. Сега се работи изключително слабо за имиджа на страната ни.
След промените през 90-те години започнах самостоятелна кариера и работя основно в чужбина. От 1991 г. съм част от екипа на най-стария в Европа увеселителен парк “Тиволи”, който е в Копенхаген, Дания. До такава степен чужденците не знаят нищо за България, че понякога след изпълнение като ни попитат какви сме, от къде сме и кажем “българи”, следващата реплика на чужденците е “О, Румъния, да,да!”. Това е особено обидно за мен и за всички българи зад граница. Това важи с пълна сила за Дания, например. За това, че много слабо се популяризира българската култура, е показателен фактът, че откакто съм в Дания не съм чул за каквото и да е мероприятие на нашето посолство, свързано с българската култура.
-Много български творци избраха за изява чужбина. Какво толкова отличава и прави атрактивна за музикантите чуждестранната сцена? По-доброто заплащане?
-Не, определено не е водещ мотив по-доброто заплащане. То определено е факт, но работата в чужбина се отличава с по-големи възможности за творческа изява, усещането, че си оценен от публиката и свободата да определяш съдбата си на музикант.
-Изпълнявате ли българска музика в Дания?
-Предпочитанията на публиката конкретно в Дания са свързани основно с жанрова музика от цял свят – класически произведения, музика от Виена, евъргрийни, джаз и кафе-музика. В репертоара ни има и две творби българска народна музика, но определено датчаните нямат пристрастия към тях.
Затова пък в други държави местното население изпълнява с огромно удоволствие и хъс както български песни, така и традиционните български хора.
-Какво определяте като най-голямо постижение и повод за гордост в живота си?
-Това са децата ми. Те също се реализираха професионално в сферата на музиката. Синът ми Сашо Биков е барабанист, който работи предимно в България. Свири основно циганска музика. Работил е съвместно с музиканти от Сърбия, Гърция, Турция, Македония. Осъществявал е съвместни проекти с Иво Папазов.
Дъщеря ми Юлия започна като танцьорка на ориенталски танци, а сега е певица. Има издадени три албума в България и два в чужбина. Работи основно в Европа.
През 2005 и 2006 г. два пъти поред е удостоена със статуетката на Оскар за най-популярна личност във Виена.
-Разкажете повече за известните личности, пред които сте свирили?
-Аз съм универсален музикант и съм работил с известни личности като Иво Папазов, например. Тъй като съм израснал с европейска музика и специфичната балканска музика, тези произведения изпълнявам с най-голямо удоволствие. През 70-те години съм свирил пред Тодор Живков и цялото политбюро, пред Фидел Кастро и тогавашния ирански шейх Реза Пахлави. За първи път свирих пред Тато при едно от посещенията му в резиденцията в Шабла.
-Акордеонът е традиционен музикален инструмент за България. Но какво е мястото на акордеониста в оркестъра, особено ако се изпълняват класически произведения?
- Ако цигулката е водещият инструмент, то акордеонът е дясната ръка на цигулката. Музикантът сам не е пълноценен, оркестърът дава завършен вид на конкретното произведение.
Най-добрите акордеони са италианските. Анкона и Кастел Фидардо са два града в Италия, където почти всеки род е производител на акордеони. Разнообразието от видове е огромно. На българския пазар са се наложили през годините около 4 марки, но само защото те са успели да пробият “завесата”. През годините съм имал различни акордеони. Човек търси нови предизвикателства...Сега съм с италиански “Гуерини – президент” – сериозен инструмент, който е крупно капиталовложение.
-Как бихте определили музикалната култура на българина?
-Това, че българите са музикални, няма спор. За музикалната култура обаче за мен е показателен “успехът” на касета, която издадох през 1994 г. Предложих на широката публика европейска музика – евъргрийни, френски мюзети и джаз. Касетата получи положителна оценка от музикалните среди, но не и от останалите българи. Сигурен съм, че ако бях включил по-комерсиални парчета, касетата щеше да бъде по-продаваема.
Преди години на тържество в Албена с оркестъра свирим пред адвокати, лекари – все интелигентни хора. Поднесохме им качествена музика – евъргрийни, танга... По средата на вечерта вече явно не им беше комфортно и поискаха българска народна музика. Добре, какво желаете, питаме ние. Ами изсвирете “Доко, Доко” бе отговорът. За мен този пример е показателен за музикалната култура на българина. Не смятам, че кючеците са традиционната българска музика. А така разпространеният през последните години попфолк почти не следя. И там има добри музиканти, но когато гледам по телевизията повечето от певиците, имам усещането, че гледам еротично шоу, а то няма много общо с музиката.
Разговаря Галина Михайлова