За Освобождението, свободата и синдрома на жертвата

Красимира Димитрова

Страхът е по-силен от достойнството. Оказва се, че синдромът на жертвата може да владее милиони в продължение на столетия. Още повече, ако за това се грижат достатъчно експерти. Инстинктът за оцеляване вероятно е този, който може да изведе окупацията на един народ до славния, но илюзорен пиедестал на освобождението му. Едва ли са много хората в България, които знаят каква е всъщност цената на българското освобождение преди 130 години? Тя е 10 618 250 рубли и 43 копейки. Толкова е поискала Русия за разноските по окупацията на Княжество България за императорските руски войски съгласно определенията на Берлинския договор.
Отдавайки в морален план дължимото към всеки човешки живот, с който са се простили хиляди руски войничета по българските земи докато са изпълнявали ангажимент към род и родина, не мога да отмина с болка целия процес на манипулация, с който в България са се създавали безродници. И едва ли само липсата на достатъчно информация може да бъде оправдание за хората, споделили стокхолмския синдром през десетилетията. Тя определено е част от генезиса на проблема. Водени от инстинкта си за оцеляване обаче милиони са предпочели благоденствие при силните на деня, а не свобода на духа - в нищета. Как обаче ще бъдем уважавани като народ, когато ни липсва себеуважение ? И как един исторически факт, определен от Русия като окупация на Княжество България, в България е утвърден като освобождение? Вероятно трябва да изчистим коментара от всякакви емоции и за да се дистанцираме от общия хор на медийните манипулатори, към който неминуемо ще ни причислят опонентите ни, просто ще препоръчам две четива, които всеки сам трябва да преосмисли:
-Първото: Указ № 1144, подписан от княз Александър І Батенберг на 24 декември 1883 г., с който се утвърждава конвенцията за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от руските императорски войски. Указът е публикуван в бр.2 на "Държавенъ вестникъ" от 10 януари 1884 г. Неговият член І гласи: “Княжеското българско Правителство припознава да дължи на Руското Императорско правителство за разходите по окупацията на Императорските Руски войски, съгласно с определенията на Берлинский договор, сумата от десет милиона, шестстотин осемнадесет хиляди, двеста петдесет книжни рубли и четиридесет и три копейки”. Тези 10 618 250 рубли и 43 копейки са договорени от упълномощените Кириак А. Цанков и Николай Гирс, министри на външните дела на Княжество България и Руската империя.
По-нататък в член ІІ на договора четем: “Княжеското Правителство задължава се да изплати този дълг, както следва: На 1/13 септемврий 1883 г. четиристотин хиляди рубли; в разстояние на дванадесет години от 1884 до 1895, всяка една година по осемстотин хиляди рубли, които ще се плащат в два срока, 1/13 януарий, на 1/13 юлий всяка година, сиреч на всяки от тези два срока, по четиристотин хиляди рубли. На 1/13 януарий 1896 година четиристотин хиляди рубли и на 1/13 юлий същата година остатъкът, двеста осемнадесет хиляди двеста петдесет рубли и четиридесет и две копейки”. Член ІV уточнява, че Руската империя няма да изисква изплащането на каквато и да е лихва върху количеството на въпросния дълг.
Този документ никога не е бил използван и огласяван от българската историческа наука /от Симеон Радев до Илчо Димитров/ и поради това е неизвестен на широката общественост. Запознаването с него е могло /и може/ сериозно да пропука митологемата “освободителна война”, изкована в Санкт Петербург върху приповдигнатите славянофилски призиви на Аксаков от втората половина на ХІХ век. Те създават първоначалната представа за “българина като в пазвата на Христа”, четем в броя на в.”Банкеръ” от 19.01.2008 г.
•  Второто: “Пътят към робството”, 1944 г., Фридрих Хайек – лауреат на Нобелова награда по икономика през 1974г. Трудът е една от стоте най- влиятелни книги на 20 век според класация на Нюйоркската обществена библиотека. Някои извадки:
•  За да изградим един по-добър свят, трябва да имаме смелостта за нов старт.
•  Ръководният принцип във всеки опит да се създаде свят на свободни хора трябва да бъде: индивидуална свобода е единствената истински прогресивна политика.
•  Колективизмът означава ликвидиране на истината.
•  Успехът в рамките на тоталитарната група или партия зависи до голяма степен от готовността да се вършат неморални неща.
•  От колективистична гледна точка нетърпимостта и бруталното потъпкване на всяко несъгласие, измамата и шпионирането, пълното незачитане на живота и щастието на отделния човек, стават нещо естествено и неизбежно. Действия, които ни отвращават като разстрел на заложници или избиване на старци и болни, се разглеждат като продиктувани от целесъобразност, насилствено изтръгване на корени и преселване на стотици хиляди става част от политическата линия, поддържана от всички, с изключение на жертвите й. Ето защо всеки, който желае да стане полезен помощник в управлението на тоталитарната държава, трябва да има готовност да престъпи всички морални норми, които някога е зачитал. В тоталитарната машина има специални предимства за безмилостните и лишените от скрупули. Нито Гестапо, нито администрацията на концентрационните лагери, нито Министерството на пропагандата, а още по- малко SA или / или техните руски еквиваленти/ са подходящи места за проява на човеколюбие. Пътят към върха в тоталитарната държава минава именно през такива служби, пише Хайек.
И може би тук ще открием обяснението за трансформацията на окупацията в освобождение – митологема, подхранвана грижливо и усърдно в годините на тоталитаризма. А явно и след него…
Провокацията за този материал е освещаването вчера в центъра на Добрич на мястото, където ще бъде издигнат паметникът на Достоевски. Писател, когото високо ценя, безспорен като талант, който между другото в своя “Дневник на писателя” е неприятно изненадан, че българите не посрещат русите на колене. В главата “Най-лакейският случай, какъвто само може да има” той пише: “Помните ли, господа, как още през лятото, още недълго до “Плевен”, ние неочаквано влязохме в България, явихме се зад Балканите и онемяхме от негодувание./.../ Още до обявяването на войната аз помня, четох из най-сериозните от нашите вестници при разчета за шансовете на войната и необходимите предстоящи издръжки, че, разбира се, “встъпвайки в България, ще ни се наложи да храним не само нашата армия, но и българското население, умиращо от глад”/.../ Неочаквано ние видяхме прелестни български къщици, наоколо тях градинки, цветове, плодове, добитък, обработена земя, раждаща едва ли не стократно и, в завършек на всичко, по три православни църкви на една джамия./.../ “Как те смеят?” – разгоря се мигновено в сърцата на някои освободители и кръв от обида заля техните страни. “И при това пък ние да ги спасяваме дойдохме, значи те биха били длъжни да ни срещнат на колене. Но те не стоят на колене, те се мръщят и даже като да не ни се радват! Това нам! Хляб-сол изнасят, това е истина, но се мръщят, мръщят се...”.
Ако тогава българският народ не е паднал на колене, малко по-късно, та до днес, това правят нашите историци, а през последните 64 години – политиците и държавниците. Публикуваме този документ, защото, по думите на покойния проф. Николай Генчев, детайлите в историческата наука са най-важната основа за верни интерпретации, коментира в. “Банкеръ” в броя си от 19.01.2008 г.
И, за да се върнем към тезата за безродниците, ще отбележа, че в Добрич няма паметник на Вазов, Яворов и Дебелянов. На 200 метра от бъдещия паметник на Достоевски поругана лежи паметната плоча на легендарния ген. Иван Колев. 90 години не са достатъчни да бъде издигнат паметник на ген. Колев в Добрич. Преди 1944 г. са събрани близо 1 млн. лв. в Добрич и 1.8 млн.лв. в София. Изчезват. През 2007 г. ново сдружение поде инициативата за паметник на освободителя на Добруджа. Поставеният през септември паметен знак бе съборен два пъти и все още лежи захвърлен … В България поругават паметника на Българина, забранен в годините на тоталитаризма, само защото е изрекъл преди битката за Добрич през септември 1916 г. : Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм благодарен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който е против обединението на България.”
Всъщност за какво освобождение говорим…