|
|
| понеделник,
28 януари, 2008 |
Един ден в...
В Писарово – хората си отиват, имотите пустеят |
|
Така изглежда днес джамията в Писарово. |
Пламен Николов, снимки Григор Маринов
Само на 3 км от Генерал Тошево, сред необятно поле е разположено село Писарово. Зимното слънце вече е разтопило снега, предизвикал бедствено положение в началото на януари. Поемаме по разклона от главния път Ген. Тошево – Каварна към Писарово. Изненадани сме от отличното състояние на асфалтовата настилка. Селището, към което отиваме, не е сред големите, нито сред атрактивните в Добруджа. Пътят обаче е изцяло преасфалтиран на три етапа през последните няколко години. Напролет асфалт ще бъде положен и върху последната отсечка с дължина около 500 м. Ако пътят не водеше само до Писарово, случайно попаднал тук човек трудно би се ориентирал къде се намира. Входна табела липсва. Няма и указателен знак от разклона. За да се стигне до Писарово, помощта на пътната карта е задължителна. |
 |
Кметът Васил Георгиев |
В центъра на селото се издига запустяла жълта сграда. Над входната й врата едва се чете надписът “Смесен магазин”. След известно лутане из улиците на селото /само две от тях са асфалтирани/ все пак срещаме възрастна жена, която ни упътва към кметството. Пътят към единствената административна сграда в населеното място минава през поляна и недълбоко дере. Единственото улеснение за достъпа на автомобили е разпръснатият чакъл. Две стада овце са изведени на паша край кметството. Звънът на чановете напомня идилията на селския живот.
Почти липсват сведения за миналото на Писарово. През турското робство селото се е наричало Кара Язаджъ /Черния писар/. Никой не е в състояние да даде обяснение за това име. Със сигурност се знае, че населението по онова време е било изцяло турско. Доказателство за това е внушителната каменна джамия, градена преди векове. |
|
Фронтовакът Иван Тодоров |
Към нея е функционирало мюсюлманско училище, помнят възрастните жители на Писарово. Впечатляващото здание днес е със срутен покрив, дворът е обрасъл с храсталак. Имотьт е вакъфски, джамийското настоятелство е притежавало 100 дка земя. Собствеността върху нея е възстановена и се плаща рента, казва кметът на Писарово Васил Георгиев. И не може да скрие учудването си, че при наличието на ежегодни приходи, джамията в селото е оставена на произвола на съдбата.
Българи тук идват след Освобождението. Няма данни от кои краища на страната са се преселили. Вероятно са били няколко фамилии. Този извод се налага от сведенията на румънския пътешественик Строеску, който отбелязва, че през 1925 г. населението било предимно мюсюлманско.
През 1906 г. селото получава българското си име заедно с още няколко населени места в тогавашната Спасовска община. То е свободен превод от турското название.
Във войните за национално обединение в началото на миналия век Писарово дава две жертви. Още в първите дни на Балканската война, през 1912 г. при Селиолу загива Васил Димитров Атанасов от Осми пехотен полк. На Добруджанския фронт през 1916 г. по време на Първата световна война загива младши подофицер Христо Генчев Стоянов от Седми пехотен полк, сочи справката, предоставена от историка Радослав Симеонов, уредник на Военното гробище в Добрич.
По време на румънската окупация в Писарово е имало много колонисти – куцовласи от македонските планини. В техните кирпичени къщи през 1940 г. са настанени българи – преселници от Северна Добруджа. Те идват от тулчанското село Паша къшла. 86- годишният Иван Маринов Тодоров отлично помни трудните дни на преселението. Родното ми село Паша къшла имаше над 1000 жители. Когато пристигнахме в Ген. Тошево, ни насочиха към Писарово. Настанихме се в постройки, в които бе трудно да се живее. Постепенно спестихме пари, за да си построим нормални жилища. После пък се оказа, че земята не достига и половината преселници от Паша къшла се преместиха в Нейково, разказва Иван Тодоров. Той е един от двамата жители на Писарово, участвали в заключителния етап на Втората световна война. Иван Тодоров бил кавалерист в Осми конен полк. Сражавал се е край Куманово и Кралева кукя /един от най-кръвопролитните боеве, водени от българската армия на територията на бивша Югославия/.
Училището в Писарово вероятно е строено по време на румънската окупация. Затворено е през 70-те години на миналия век. Сега в училищната сграда се помещава кметството. През 60-те години в Писарово са живеели около 500 души. След създаването на АПК хората остават без поминък и се насочват към градовете – Ген. Тошево, Добрич, Варна.
Днес в Писарово живеят 118 души. Населението е застаряващо – почти всички жители са пенсионери. Едва десетина са в трудоспособна възраст. Те си намират работа, основно като строители. Землището на селото е 10 000 дка. Бившето ТКЗС е унищожено по време на ликвидационните съвети през 90-те години на миналия век. От сградите му днес не е останал и помен. В Писарово сега има около десетина турски семейства. Останалите турци са се изселили в южната ни съседка на три вълни.
Напускаме Писарово – едно от селищата в Добруджа, пред които перспективите за развитие не са от най-оптимистичните. Интересът на чужденци към имотите е слаб. Две къщи са закупени от агенции за недвижими имоти, но все още не е започнал ремонтът им. Още 15 пустеещи сгради чакат новите си собственици. Цените на имотите тук са сравнително ниски – къща с двор може да се купи и за 10 000 лв. Прави впечатление, че въпреки неголемите си финансови възможности Община Генерал Тошево успява да заделя средства за малки населени места като Писарово. Преасфалтираният път е факт. А се броят на пръсти малките селища, които могат да се похвалят с подобна придобивка. През 2008 г. са предвидени средства за ремонт на кметството и ограждане на гробищния парк. За асфалтиране на улиците на този етап не може да се мечтае. Все пак усилията за инвестиране в инфраструктура са похвални. Защото само те могат да спасят селото от изчезване. |
|
|
