|
|
| понеделник,
21 април, 2008 |
Един ден в....
В Пчеларово – богата история и десетки безработни
Пламен Николов
На 18 км североизточно от Добрич, насред плодородно поле е разположено село Пчеларово. Прекият път от областния център до населеното място – през с. Равнец обаче е в трагично състояние. Предпочитаме по-дългия маршрут – през Дъбовик. Този път е основно реконструиран преди няколко години и не се налага да слаломираме между дупки с диаметър няколко десетки сантиметра. Пчеларово е сред селищата, които могат да се похвалят с богата история. Изключителна заслуга за проучване миналото на населеното място има краеведът Стоян Иванов. |
| През 80-те години на миналия век той завършва и публикува своето изключително задълбочено изследване, озаглавено “Из миналото на Пчеларово”, базирано на архивни документи и разкази на възрастни хора. Стоян Иванов съобщава, че селище по тия места е имало още през трако-римската епоха. В местността “Кьор куфия” са открити могили и керамични фрагменти, които могат да се датират към първите векове след Христа. Местни хора са се натъкнали на землянки, в които са запазени части от битови вещи. |
|
Възстановените наскоро гробове на тримата руски войници /вдясно/ и на Вълчо Георгиев. |
| През 50-те години на миналия век археолозите Димка Серафимова и Любка Бобчева откриват в дворове на къщите в Пчеларово глинени съдове, върхове на стрели, части от оръдия на труда. Тези находки доказват,че селище е имало и през Средновековието – по време на Първата и Втората българска държава. След турското нашествие Добруджа е обезбългарена, а повече от столетие по-късно е колонизирана от мюсюлмани, докарани от различни краища на Османската империя. В местността Юртлука край днешното село Пчеларово са открити глинени лули. Предполага се, че те са останали от изчезнало турско селище. Самото име на местността означава “изоставено село”. В списък на джелепкешаните от 1573 г. за пръв път се среща селище с името Илбеги Товидже, съобщава Стоян Иванов. Илбеги е съставно название и означава “Земята на бея”, коментира краеведът. “Товидже” пък той превежда като “проклет, крив човек”. 100 години по-късно в друг османски документ се съобщава, че в селището има 4,5 ханета /данъчна единица в Османската империя, равняваща се на между 5 и 10 домакинства/. По време на руско-турските войни от края на 18-ти и 19-ти век Добруджа е обезлюдена. Селището Илбеги Товидже изчезва. Възстановено е през 30-те години на 19-ти век от българи, преселили се от различни краища на Османската империя. През 1834 г. тук идват няколко фамилии от Одринско. Сред тях е и Драган Желев – един от основателите на днешно Пчеларово. Селището става известно под името Ели бей – вероятно побългарена форма на турското название. Благодарение на трудолюбието си българските заселници бързо успяват да си стъпят на краката, замогват се и вече започват да мислят за издигане на училище и църква. Според Стоян Иванов още през 1861 г. в селото е функционирало килийно школо, което означава, че по това време вече е функционирал и православен храм. Изследователят на миналото на Пчеларово съобщава за два минея /сборник с молитви/ дарени на местната църква “Св.Йоан Богослов” през 1873 г. от Драган Желев и Христо Иванов. На първо място сред забележителностите, свързани с историята на Пчеларово несъмнено е Казашкото гробче. В него са погребани трима руски войници, загинали в началото на януари 1878 г. край Каралезката чешма. Казаците са погребани от Вълчо Георгиев – жител на Ели бей, който помагал на руските войски първо като съгледвач в тила на турците, а след това и като разузнавач. На 8 януари 1878 г. край Ели бей се сблъскват една сотня от Шести Донецки полк и турска кавалерия. След сражението турците оставят на бойното поле около 100 убити. През 1897 г. в селото е създадено и читалище. То е носило името “Зимна нощ”. Съхранен е списъкът с имената на 27-те учредители. През 1898 г. населеното място получава българското си име. По онова време село Ели бей е имало и в Балчишка околия /днешното Челопечене/. Пощенските служби често бъркали при доставянето на писма и пратки и това накарало Министерството на просвещението да издаде на 2 септември 1898 г. указ с който преименува добричкото село Ели бей в Пчеларово. Стоян Иванов предполага, че българското название се дължи на местността “Кованлъка”, където е имало пчелин. През 1916 г. отстъпващите румънски войски убиват седем мъже от мирното население на Пчеларово, а десетки други отвличат в Молдова. В изследването си Стоян Иванов дава подробна информация за опитите на окупаторите да асимилират местните българи и да колонизират Южна Добруджа. Краеведът разказва за двамата румънски свещеници – Силион и Зайонеску. Стоян Иванов ги описва като българомразци. Синовете на Зайонеску членували в полувоенизираното формирование “Гарда дер фер” /Желязна гвардия/, която причинила многобройни злини на местното българско население. Стоян Иванов дава сведения и за румънските колонисти в Южна Добруджа – куцовласите, преселени от македонските планини и влашките цигани от вътрешността на Румъния. Цинцарите според изследователя били мирни, низлобливи хора, но с много ниско културно ниво, което способствало те лесно да се превърнат в маша в ръцете на румънските власти. По време на окупацията са унищожени огромни количества български книги, вестници и списания. При изтеглянето си след подписването на Крайовската спогодба румънците изгарят или отнасят и ценни документи за миналото на Пчеларово, пише Стоян Иванов. След възвръщането на Южна Добруджа към България колонистите-цинцари са заменени с българи, преселени от останалите под румънска власт севернодобруджански села Шипотеле, Гьол пунар и Горна Чамурла. Възрастните хора в Пчеларово помнят и посещението на цар Борис ІІІ през 1942 г. В края на 60-те години на миналия век населението тук достига 2000 души. По онова време Пчеларово е било едно от най-големите села в Добруджа. След сформирането на АПК обаче хората остават без работа и младите предпочитат да потърсят реализацията си в градовете. Влизаме в православния храм “Свети Йоан Богослов”, съграден за пръв път преди век и половина. Днес той се помещава в пригодена постройка, бивш клуб на ОФ. Църквата е разрушавана на два пъти по време на комунистическия режим, казва местният свещеник отец Антон Нейчев. От стария храм са останала само камбаната и няколко икони. Запазени са и три стари богослужебни книги – два октоиха /осмогласници/, печатани вероятно през 19-ти век и часослов, издаден през 1929 г. Върху иконите в храма е надлежно отбелязано от кого и кога са дарени. Днес в генералтошевското село живеят около 580 души. Една трета от тях са роми. Оживеното някога селище постепенно замира, с мъка споделя временно изпълняващият длъжността кмет Юлия Петрова. През 2006 г. са закрити училището “Св. Климент Охридски” и функциониращият към него Социално-педагогически интернат. Децата от Пчеларово сега пътуват до Красен и Генерал Тошево, за да ходят на училище. Не са малко отпадналите от образователната система деца, разказват местните жители. В селото все още функционира детска градина, която се посещава от 18 малчугани. Читалището в Пчеларово носи името на светите братя Кирил и Методий. Два състава за автентичен фолклор са обособени в селото. Единият е към читалището, а другият – към пенсионерския клуб. Безработицата е един от най-сериозните проблеми в Пчеларово. По официални данни около 80 от трудоспособните му жители не работят. Младите хора се опитват да си намерят работа на строителни обекти по Черноморието. Кражбите са често срещани в Пчеларово – предимно битови и на животни. От 320-те къщи в селото 70 са необитаеми. 16 са рушащите се постройки. Изоставените къщи се разграбват за броени дни. От някои не са останали дори и основите. Землището на Пчеларово е 22 298 дка. Обработва се от местни арендатори. Те работят с постоянен персонал и рядко наемат други безработни от селото. Интересът за закупуване на имоти от чужденци е слаб заради отдалечеността от морския бряг и разбитите пътища. Английско семейство живее с децата си от няколко месеца в генералтошевското село. Агенции за недвижими имоти са закупили няколко имота, но така и не успяват да ги препродадат. Напускаме Пчеларово – село с богата история и несигурно бъдеще. Населението тук застарява, младите хора не виждат перспективи и търсят реализация в градовете. Населеното място може и да получи шанс, ако се подобри инфраструктурата. Наложително е да се ремонтира прекия път до Добрич, който би улеснил връзката с областния център. Тогава и инвеститорите може да погледнат към Пчеларово. |
| |
|
|
