Емил Димитров
В хилядолетното минало на България има много велики личности, оставили непреходна диря в нашата и на Европа история. Една от тях е кан Тервел - син на кан Аспарух, син на кан Кубрат, син на кан Албури – пра-правнук на кан Атила от коляното на най-малкия му син кан Ирник, всички от великия български род Дуло.
Тервел поема властта след смъртта на баща си в битка с хазарите през 701 г. Действията му винаги са ръководени от върховните интереси на страната и затова не се поколебава през 705 г. да помогне на сваления през 695 г. от Леонтий византийски император Юстиниан II Ринотмет (Безносия) да се върне на трона. В резултат на това България получава по мирен път особено важната област Загоре, т. е. земите между Сливен, Ямбол и Черно море. С получената територия се осигурява стратегическо излизане на страната южно от Стара планина, гарантира се пълен контрол върху източните планински проходи, както и на византийските пристанища по брега на Черно море.
За помощта на кан Тервел да се върне на трона на Византия и признавайки царското му достойнство и владетелски права над българската държава, император Юстиниан II го приема тържествено в тронната зала в Константинопол. В присъствието на всички патриции и патриарх Калиник го дарява с царска хламида, поставя на главата му тежка златна корона и го провъзгласява за кесар – престолонаследник, титла втора по значение след императорската и дадена на чужденец за първи и единствен път в историята на Византия. Награждава го пребогато със злато и златотъкани и копринени дрехи и приема да плаща данък на България.
За първи и единствен път българската конница минава в тържествен парад през Константинопол, а кан Тервел говори на ромеите от златен трон пред златнокуполна църква – случай без прецедент в историята на империята до момента. След завръщането си в България канът заповядва да се изсече барелефът край Мадара, за да се помнят за вечни времена великите победи на българската армия над Византия.
След три години Юстиниан II вече съжалявал за направените на кан Тервел дарения и предприел военен поход срещу България, но бил напълно разбит в полето край Анхиало (гр. Поморие) и спасил живота си с позорно бягство, отплавайки с кораб и изоставяйки войниците си на милостта на българите.
Във Византия настъпват смутни времена. През 711 г. Юстиниан II е свален от трона и обезглавен от своя оръженосец Илия, а войската избира за император военоначалника Вардан, приел с трона и името Филипик. Империята е разклатена, императорите се сменят през няколко години, в южните провинции навлизат армиите на Арабския халифат и застрашават столицата, а българската конница провежда напълно безнаказани набези в Тракия, включително по крайбрежието на Мраморно море.
Накрая, признавайки мощта на България и безсилието си да се бори с нея, през 716 г. император Теодосий III е принуден да предложи мирни преговори и да подпише с България нов договор, с който на практика Византия за трети път официално признава страната ни за равноправен международен субект, а границата между двете страни се премества още на юг – по линията Милеоне. В историческите хроники и запазилите се документи липсва точното й местоположение. В историческата наука се счита, че вероятно е започвала от брега на Черно море, минавала е по южните склонове на Странджа и е стигала до група от 7 крепости, групирани около с. Ябълково, Хасковско и с. Факия, Бургаско, наричани Милеоне, като отделните им имена от периода не са известни. Оттам вероятно границата е продължавала на запад до р. Тунджа и завивала по нея на север до Стара планина.
През м. март 717 г. Теодосий III Адрамит е принуден от стратезите да се откаже от трона. Армията избира за император Лъв Исавър, вече бивш стратег на област Анатоликон, който тържествено е коронясан на 25 март 717 г. в базиликата „Света София” от патриарх Герман І за император на Византия под името Лъв III.
Но от юг се надига страховита заплаха. Арабският халифат вече е завладял земите от Средиземно море до Кавказ, Сирия, Месопотамия, Египет и цяла Северна Африка, Северна Индия, почти целия Иберийски полуостров и войските му са на прага на днешна Франция. Огромната държава, разпростряла снага на три континента, най-голямата в човешката история до момента, е обърнала поглед към Европа и планира с два удара – от запад през днешна Испания, и от изток – през Византия, да завладее за славата на исляма целия континент.
За изпълнение на грандиозния план халифът Сулейман ибн Абд ал-Малик събира най-голямата в цялата история на Арабския халифат армия и за неин главнокомандващ назначава своя брат емир Маслама ибн Абд ал-Малик. И на 15 август 717 г. пред стените на Константинопол се изправят над сто хиляди въоръжени мъже, боен флот от над две хиляди кораба с двадесет хиляди отбрани воиници на него, без да се броят моряците, и незнайно количество хора, каруци и животни от обоза на огромната армия, както и над петстотин товарни кораба със своите моряци и капитани.
Давайки си отлично сметка, че не само империята, но и Европа е обречена, опирайки се на договора от 716 г. и на личното си познанство с кан Тервел (запознават се през 705 г. край Месемврия, Несебър, при похода на българската конница към Константинопол за връщането на трона на Юстиниан II), император Лъв ІІІ се обръща за помощ към България. В Плиска няма никакви колебания и след няколко месеца за подготовка армията ни потегля на юг.
Като отличен стратег и опитен военоначалник, кан Тервел преценява правилно съотношението на силите и вместо да влиза в открито сражение блокира огромния лагер на арабите и започва да ги мори с глад. В тази връзка по-късно Михаил Сирийски ще напише в своята „Хроника”: „Те не можели да излязат навън от стана повече от две мили, когато били принудени да търсят жито. Българите нападали арабите и ги посичали; тези последните повече се бояли от българите, отколкото от обсадените ромеи.” В битката за Константинопол и християнска Европа помага и природата – зимата се оказва изключително сурова и в лагера на арабите настава жесток глад, описан от св. Теофан така: „... те сварявали всякакви отпадъци, и коне, и магарета, и камили. Говори се даже, че те яли трупове на хора, и собствените си изпражнения, смесвайки ги с вода в торби.” Напълно отчаян, на 15 август 718 г. емир Маслама прави опит да разкъса блокадата и влиза в решително сражение с българската армия. Според св. Теофан в тази титанична битка са загинали 22 000 араби, а Зигеберт посочва 30 000 жертви. Точната цифра днес е без значение, важен е крайният резултат – огромната арабска армия е тотално разбита от непобедимата българска конница и Европа е спасена.
В тази връзка английския историк Едуард Гибън пише, че ако арабите бяха успели да съединят силите си от изток със силите си на запад, днес в Кембридж и Оксфорд студентите щяха да сричат корана, а от кулата в центъра на Лондон вместо звъна на големия часовник щеше да се чува гласът на ходжата. Аз бих добавил и, че днес вместо Европейски съюз щяхме да имаме Европейски халифат, а в Брюксел вместо синия звезден флаг щеше да се вее знамето на исляма.
През 721 г. кан Тервел, великият български владетел, останал за вечни времена в световната история като „Спасителя на Европа”, предава доброволно властта на кавхан Кормесий и се оттегля в манастир, приемайки монашеското име Теоктист.
Да се опише в една статия целия живот и делата на една непреходна личност е практически невъзможно. Ако читателите на в. „Добруджанска трибуна” искат поне за няколко дни да се почувстват горди че са българи, нека потърсят през септември първия български документално-исторически роман за „Спасителя на Европа” „Кан Тервел – кошмарът на халифата” на издателство „Ателие 89”.
|
