• Г-н Карамфилов, от позицията на Вашите 75 г одини съжалявате ли, че посветихте живота си на журналистиката и писаното слово?
• Случвало се е понякога да съжалявам, но най-общо казано не. Смятам, че това е единственото, което можех да работя толкова дълго време. Не съм човек, който да се затвори и да седне на едно бюро. Не мога. Обичам динамиката, движението, да се срещам с много хора на различни места, по различни житейски поводи. Интересите ми са многостранни и именно нашата професия дава възможност за подобно битие. Смятам, че съм открил професията си и докато ръката ми може да държи перото все ще понаписвам нещо в моя любим вестник “Добруджанска трибуна”.
• Комуникациите с хората вероятно са ви дали много. В голяма степен те са и болезнени. Има ли рани, които не успяват да зараснат с времето?
• За мен има. Най-напред в личен план има рани, които не зарастват, тъй като имах трима синове, единият почина едва на 9 години. Това не се забравя. А в обществен план най-много съм разочарован от хората, с които съм бил в изключително добри отношения, образно казано сме били на една маса, а след това те са донасяли за мен. В момента тази тема е актуална. Чета списъка на доносниците и за мен това е много страшно. Стигнах до там, че на 75 години да не вярвам в нищо. В тези списъци видях имената на близки хора, на които съм вярвал.
• В тази връзка, ако направим аналог с изявлението на премиера Сергей Станишев, който попита дали има все още нормални хора, които се интересуват от досиетата. Има ли нормални хора?
• Смятам, че съм нормален. Особено нашето поколение не само трябва да се интересува, а и да настоява тези неща да се изяснят. В другите страни, които също бяха сателити на Съветския съюз, отдавна ликвидираха този въпрос. За мен това е мръсно минало, което трябва да бъде изчистено. Не съм съгласен с тези, които казват, че темата не е актуална и трябва да се забрави. Мисля обаче, че имаме вина, че не се различават хората, които са тесни професионалисти и са работили в областта на разузнаването. Те не трябва да се смесват с останалите. Няма държава без разузнаване. Другите обаче трябва да излязат на светло.
• И като заговорихме за рани, може би във времето се е доказала тезата, че това, което не ни убива ни прави по-силни. Кои са нещата, които са ви направили по-силен през тези 75 години?
• Моят живот премина много тежко. Роден съм в изключително бедно семейство, което бе в дъното на социалната таблица. Рано останах без баща, а тези, които са израснали без баща знаят какво им поднася животът. Това, което ме крепеше и все още ме крепи е изкуството. От малък започнах с книгата и досега за мен книгата е спасението. Във всички тежки моменти съм бил с книгите. Смятам, че в художествената литература, а и другите жанрове бяха спасението. Друг голям крепител бяха и приятелите ми. Имах щастието да имам истински добри приятели – не много, но истински. Хората не са толкова лоши и въпреки всичко животът заслужава да се живее.
• Без да преувеличаваме, ви квалифицираме като един от доайените на журналистиката в Добрич. Вашето отношение и оценка за професионализма.
• Уважавам журналистиката и смея да твърдя, че тя е една от най-отговорните и много трудни професии. Говоря за истинската журналистика, която е коректор на властта. Както знаете до 1989 г. вестниците в България бяха изключително подчинени на БКП. Това бяха издания на партията, които се командваха от нея. Говореше се за малка правда и голяма правда. Имахме право да критикуваме само неща, които не засягаха устоите на властта. Ние бяхме едни от верните слуги на режима – това никой не може да го скрие и не бива. След 1989 г. настана възможност и свобода. В нашата професия след промяната навлязоха много случайни хора, които смятат, че журналистиката е нещо много достъпно и лесно. Според тях е достатъчно само да се отговори на петте основни въпроса – какво, къде, кога, как, кой. Това обаче не е истинската журналистика, това е новинарство. Всеки средно грамотен човек може да се справи с тази задача. Журналистиката е много по-задълбочена. Изисква се да познаваш инструментариума на занаята, жанровете, да знаеш как да ги използваш, да можеш да разследваш, да обобщаваш фактите. Сега в нашите медии виждам, че са навлезли доста случайни хора, дори и неграмотни. Лошото е, че в същото време в нашия град няма професионална организация, която да мисли за квалификация и подбора на тези хора. Има някакви дружества на Съюза на журналистите, но не виждам те да имат дейност. Медиите като цяло не са коректор на властта в Добрич и региона. Разбира се има изключения и в медиите, и в авторите, които оказват някаква роля. Всички те имат обща вина за това, което става в града – пропуските в икономиката, в духовната сфера и всичко останало.
• Мислите ли, че след промените журналисти, които се опитват да говорят истини за властта, се радват на комфорт?
• Не, и аз съм единият от тях. Има и други единици. Властите в нашия град обсебват журналисти и ги подкупват. За мен е необяснимо Общинският съвет и кметът да раздават награди за журналистите. Такива награди могат да дават само професионалистите. Щом кметът и местният парламент ти дават награда, те буквално те купуват. За мен голяма част от медиите и журналистите изпълняват ролята на послушници. Чувства се лакейничество пред партиите и властите. На тези, които имат критичен поглед и си позволяват да казват истини за действителността в Добрич и региона, ще кажа, че трудно ще стигнат до награди и отличия.
Разговаря Красимира Димитрова
|
