|
|
| понеделник,
6 август, 2007 |
|
Един ден в...
В Твърдица – разруха и спомени |
 |
Останките от мелницата на братя Хаджитиневи |
| |
Пламен Николов, снимки Григор Маринов
В най-североизточната част на Добричка област, на по-малко от 20 км. от границата с Румъния е разположено село Твърдица. Въпреки че е отдалечено на около 100 км. от областния център, до населеното място не се стига трудно. Основната връзка е международният път за ГКПП -Дуранкулак, който е в прилично състояние. Ландшафтът край шосето е характерен за Добруджа –равнина, простираща се до хоризонта. След като подминаваме Шабла, зад ожънатите пшенични ниви забелязваме морската шир. Стигаме до разклона за Крапец и поемаме в противоположна посока. Навлизаме в тесен междуселски път. |
| Времето, за което изминаваме петкилометровата отсечка, ни е достатъчно да разберем, че сме попаднали в може би най-изостаналата община в Добричка област. Асфалтовата настилка е в поносимо състояние, което по-скоро се дължи на малкия брой автомобили, преминаващи по шосето, отколкото на полагани усилия за системна поддръжка. Че сме стигнали до Твърдица, разбираме от входната табела. Селото е скрито зад високи и гъсто обрасли дървета, които никой не е сметнал за нужно да поразчисти. Не се вижда дори и разклонът, който води към населеното място. |
 |
Чувството за хумор явно съхранява десетината жители на запустялото село. |
Едва след като стигаме до табелата, сочеща край на селото, разбираме, че сме на път да го подминем. Зад гърба ни са останките на някогашни къщи и стопанска постройки. Веднага забелязваме внушителна изоставена сграда, върху която времето също е оставило безпощадни следи. Прозорците са без стъкла, покривът е срутен почти напълно, започнали са да падат и дяланите камъни от най-горната част. По-късно ще разберем, че това е бившата мелница на братя Хаджитиневи – може би най-голямата в крайморска Добруджа до средата на миналия век. Поемаме по черен път, който лъкатуши между селото и простиращата се на югозапад гора. Имаме усещането, че сме попаднали в познатите от американските уестърни “градове-призраци”. Навсякъде край нас са разхвърляни останки от изоставени и полусрутени къщи и стопански постройки. Каменните дувари, които в отдавна отминали времена са придавали безспорен колорит на населеното място, сега едва се забелязват между избуялите бурени. Стъписването ни е пълно, когато преминаваме край солидна, градена от дялан камък къща /за такава сигурно си мечтаят много платежоспособни чужденци/, която също е изоставена на произвола на съдбата. Продължаваме по черния път. Минаваме и край първата обитаема къща с огромен двор и десетки пчелни кошери в него. Никъде не се вижда следа от асфалтирани улици. Разбираме, че приближаваме към най-оживената част на селото, когато черният път свършва и поемаме по настилка от чакъл. Забелязваме улична табела с надпис булевард “България”, поставена вероятно от някой местен шегобиец, която отчетливо контрастира с апокалиптичната картина, разкрила се пред очите ни до момента. Слизаме от колата. Един от десетината местни жители – Атанас Трифонов ни посреща радушно и ни кани в двора си, на скована от подръчни материали масичка, разположена под дебелата сянка на градински овощни дървета и старателно подредена асма.
Селище по тия места е имало още от дълбока древност. Само на около километър от днешните граници на Твърдица /колкото и условни да са те/ е разположена римска крепост. От нея не е останало нищо, защото жителите на Твърдица са ползвали камъните й, за да си построят къщи и огради. Гробовете и некрополът на крепостта пък са разрушени от иманяри. Край днешното село е минавал и старият римски каменен път от Одесос за Томи / Констанца/. Край оградата на Атанас Трифонов забелязваме каменен съд /вероятно с култово предназначение/ и кръгли, подобни на малки обелиски камъни. Те също са от крепостта. Баща ми ги е донесъл, всеки един тежи не по-малко от 50 кг., не без гордост казва Атанас Трифонов. И добавя, че баща му Трифон Атанасов е имал богата колекция от римски монети, сред тях и няколко златни сестерции. Специалисти казваха, че някои от монетите са изключително редки – в България са открити едва 3-4 подобни. Колекцията на Трифон Атанасов е била иззета. Първо я взеха в милицията, но я върнаха. След това заставиха баща ми да подпише документ, че я дарява доброволно на музея в Шабла. Имаше и протокол, в който бяха описани монетите. Факт е обаче, че музей в Шабла все още няма заради бездействието на общинското ръководство, особено през последните четири години. Баща ми е вече покойник и аз не знам какво се е случило с монетите, с мъка споделя Атанас Трифонов. Той уточнява, че не е проверявал дали в музейната сбирка към читалището не са включени и откритите от баща му ценни експонати. Археологически проучвания тук почти не са правени. Знае се само, че някога са откривани монети на византийския император Константин VІІ Багрянородни – първата половина на 10-и век.
Оскъдни са данните за по-новата история на населеното място. По време на турското робство се е наричало Калайджи дере. Предполага си, че името идва от занаята на местните турци – калайджии. А съществителното дере е прибавено, защото край селото е минавала малка река. Българите започват да се заселват тук в средата на 19-и век – между Кримската война и Освобождението. Според краеведа Георги Топалов първият заселник по тия места е Петър Хаджитинев от Котелско. Той е бил заможен човек, притежавал е два чифлика – единият в Твърдица, а другият – в Било. Вторият българин, заселил се в Калайджи дере, е Киряк Керанов от Битоля, Вардарска Македония. Днешните жители на Твърдица пък знаят от разказите на по-възрастните, че прадедите им са дошли от Бяла, Варненско. Петър Хаджитинев е баща на братята Георги и Тиньо Хаджитиневи, които разработват най-голямата мелница в района. Двамата са били социалдемократи и са лежали в румънския затвор Дуфтана. Левите им убеждения обаче не попречили в края на 20-те години на миналия век със заем от швейцарска банка /който върнали много бързо/ да построят мелницата. Още тогава тя е била оборудвани с машини на реномираната швейцарска фирма “Бюхлер”. Тук се правеше брашно, каквото не съм виждал другаде – бяло като сняг, казва Атанас Трифонов. Още по-впечатляващ е бил дворът на мелницата. Той се е простирал на повече от 100 дка, ограден е бил с двуметров каменен зид. В двора са растяли и давали плод многобройни овошки – кайсии, зарзали, японски сливи, райски ябълки. Имало е и 4 дка лозе с над 30 сорта грозде. Мелницата е работила почти шест десетилетия. В началото на 80-те години на миналия век комунистическите управници на Добричка област вземат решение за закриването й. Защото според тогавашните разбирания не било редно да има толкова голям икономически субект в “селище със затихващи функции”. Намесили са се и интереси на съседни общински центрове – като Каварна, където също били построени мелници. В тях не се произвеждало толкова качествено брашно, но пък били с по-голям капацитет. Другата причина за закриване на мелницата в Твърдица била липсата на работна ръка. За броени години след затваряне на мелницата, партийни функционери разграбиха оборудването, разказва Иван Томов. Той е работил 27 години в мелницата, а в последните няколко години е бил и неин управител.
След окупирането на Южна Добруджа от Румъния тук са настанени румънски колонисти. Местните хора пазят спомена и за голям обир, извършен през 1930 г. От дома на възрастна жена – баба Пареша е взето гърне със злато. Обирът обаче е извършен от българи, а не от цинцарите. Крадците са заловени и осъдени, но румънските власти не върнали златото. През 1942 г. селото е преименувано като в основата на българското име е залегнала думата “твърдина” /крепост/.
Иван Томов е единственият останал жив фронтовак от Твърдица. Той се е сражавал в 10-ти конен полк през първата фаза на българското участие във Втората световна война. Добре помни кръвопролитния бой край Кралева кукя, където 31-ви силистренски и 32-ри драгомански полк са обградени от многоброен неприятел и дават огромни жертви.
В най-големия си разцвет селото е наброявало 250 жители. Комунистите са виновни за обезлюдяването на Твърдица. Подмамиха хората да се изселят в градовете и селото опустя, казва Иван Томов.
Чужденци тук няма – въпреки че селото е на по-малко от 10 км. по права линия от морския бряг. Къщи са закупили заможни софиянци. Повечето са купени на безценица преди около 10 години за 2-3 000 лв. Сега цената е скочила 10 пъти, но желаещи да се сдобият с имот в живописната местност почти липсват. Преди години селото се бе превърнало в убежище на бесарабски българи. Заради липсата на елементарна инфраструктура обаче сънародниците ни, решили да се завърнат в родината бързо напуснаха Твърдица. Безспорно селото не е лишено от перспективи. Но безхаберието на ръководството на Община Шабла го превръща в пустош. До Твърдица няма никакъв транспорт, липсват кметство, магазин, поща. Най-близките са на 3 км.- в Божаново. Една далновидна общинска политика може и да доведе до спасяването на Твърдица и да превърне населеното място в атрактивна дестинация за туристи . |
|
|
