Димитър Грозданов е роден на 3 октомври 1951 в гр. Генерал Тошево.Учил в Берковица, Добрич и София. През 1978г. завършва Художествена академия, специалност “История и теория на изкуството”.Има стипендии в Швейцария, Франция и Холандия. Участва в редица колективни изложби у нас и в чужбина. Има около 40 самостоятелни изложби в България, Франция, Швейцария, Германия, Холандия, Турция, Тунис и др.Основава фестивал “Процес – Пространство” през 1992 г. в Балчик. Президент е на Триенале София ’96.Куратор на различни изложби като “Тухлата”, “Ухото на Ван Гог”, “Лабиринт”, “Голямата графика” и “Безопасна игла. Преподавал е в специализирани художествени учебни заведения. От 1992 г. е главен редактор на списанията “Изкуство” и “Изкуство – Art in Bulgaria”. |
|
- Г-н Грозданов, какъв заряд и форма трябва да има изкуството, за да достигне до сърцата на хората, към които е адресирано?
- Доста противоречия има в този въпрос. Хората са свикнали да гледат предимно традиционно изкуство за интериора – картини , скулптури и т. н. Има промяна през последните години, с изключение на големите музеи извън Българи, в които тази традиция е много силна. Именно големите музеи и галерии сега не са много посещавани, има отлив на публиката. Аз съм превърженик на идеята, че изкуството трабва да търси нови пътища, да се освободи от старите начини на поднасяне и комуникация, да излезе извън галериите. Така ще се получи и контакта с опита и образованието на новите поколения, медиите. В това отношение не бива да изостава и т. нар. музейно изкуство. Аз съм дълбоко убеден , че трябва да има музей за съвременно изкуство в България. Съвременното изкуство от една страна трабва да защитава установените принципи и достойнства на традицията, такава каквато е била през хилядолетията и от друга страна трябва много бързо да се търсят пътища за нова компуникация.
-Според вас в една творба, колкото по-малко се разпознава авторът, толкова по-добра е тя. Как да разбираме това?
-За мен от позицията на автор, е по-добре да се скрия и да не бъда прочетен в творбата си. Да бъдеш разпознаваем при първия досег на хората с произведението ти е елементарно. Дори това е един парадокс, който трябва да се разбира повече като метафора отколкото като истина – идеалната картина е тази, която не казва абсолютно нищо. Това за мен е съвършенната творба, която сякаш е от космоса или друг свят. Все още няма такава картина. Абстракционистите са се опитвали да достигнат до тази идея с едно съвсем бяло платно, но дори и то има послание.
- Говорим за съвременно изкуство. През годините промени ли се отношението на българина към съвременните инсталации и форми?
- Много е малка промяната. Докато в края на 80-те и началото на 90-те години художниците бяха по-активни по отношение на новаторството, след този период има затишие. Те започнаха да изостават от публиката. Става въпрос за един не особено голям процент от хората, които имат подготовката за този вид изкуство и изпреварват художниците в изискванията си, в начина си на мислене. За да бъде творецът в крак с развитието на обществото, трябва да има много добра обща култура, познания по актуални проблеми, научни достижения, например физика. Той трябва да е запознат с идеите за космогонията, за единството между явленията, макро и микрокосмоса и т. н. Тези знания безспорно биха поставили художника в авангард. Малко от творците в България са подготвени в това отношение и отговарят на високите изисквания на компетентната публика. Това е един от основните проблеми на художниците – да подобрят своето образование. Сега има разминаване с новите поколения, които вървят много бързо напред. Съвременното изкуство търси близост с публиката, но в крайна сметка остава в затворен кръг и същевременно изостава. Повтарят се грешките на администрацията. Тя издава закони и пише документи, които в момента на приемането им вече не са актуални. Това е болката на администрирането на изкуството и на самото изкуство.
- Г-н Грозданов, работили сте и в България, и в чужбина. Конвертируемо ли е българското изкуство зад граница?
- Да, творбите ни са търсени в чужбина и интересът към тях ще се засилва. Според мен вече и България са все по-търсени. Например през август разбиха ателието ми и много професионално изрязаха с ножче 45 платна от рамките им. Това бе една много мащабна кражба на съвременни творби. Това за мен бе много голям удар, но от друга страна ми вдъхна някаква надежда, че има интерес към работата на съвременните творци. Произведенията на българските художници на запад вече гонят като цени останалите. Разбира се далеч не са изравнени, но... От 4 до 6 хиляди евро е сумата, която брои един музей на запад за рисунка на някой от техните творци. А за българските автори сумата достига няколко стотин евро – десетина пъти по-евтино.
- След толкова години творческа работа, какво вдъхновява Димитър Грозданов сега?
- Пред мен от известно време стои много остро един въпрос - “Как да спра да работя, да обмисля това, което съм създал до сега и да направя следващата крачка?”. Не искам да се движа по инерция и да се завърти колелото с поредица от творби и изложби. Скоро четох в книга, която е писана все пак отдавна, за Мартин Скорсезе.Това е едно поколение преди мен. Там в разговор казват, че наближава 21 век, но авторите на 20 в. няма да могат да се приспособят и променят. В този смисъл аз искам да бъда автор на 21 век, да бъда актуален за времето си. Затова смятам, че е редно да напрявя някаква преценка на постигнатото и на мястото ми в настоящето, за да направя крачка напред. Част от тази преценка е изложбата ми в Добрич, която се откри вчера. Представя един период от работата ми, който аз бих определил като “20-ти век” в творчеството ми. Смятам стилът ми в бъдеще да бъде коренно различен, свързан с текста.
- Адекватна ли е политиката на държавата по отношение на хората на изкуството, тяхното творчество?
Ако трябва с един израз да се определи политиката в България спрямо съвременното изкуство, това е – пълна неадекватност. Не обвинявам конкретен политик или партия. Тези, които работят в административните звена, свързани с изкуството, сякаш забравят за бързите темпове на развитие в съвременния живот. Пишат се докумети и закони за културата, за опазване на паметниците на културата, които вече излезли от печат са остарели. Те дори не вклюват терминологично цялото разнообразие на изкуството. Това е страшно, защото културната политика в България се прави от хора, които не са подготвени. Ние живеем в развиващ се и динамичен свят и не можем да си позволим да стоим на нивото на интуитивизма на Средна Африка.
Разговаря Галина Михайлова
|
