|
|
| сряда,
5 март, 2008 |
В театъра няма пари, но ще продължавам да играя
Актьорът Валентин Андреев-Рафе пред DT
|
- Г-н Андреев, тази година е знакова за професионалния Ви път. Навършват се 30 години откакто сте на театралната сцена и 20 години на сцената на ДТ “Йордан Йовков” – Добрич. Каква е равносметката за изминалите десетилетия?
-Щом 20 години съм в един театър, а преди на други места съм се задържал от 1 до 4 години, значи това е застой. Не застой в творчеството и развитието, а просто защото нещо ме е задържало тук, градът ми е харесал. Когато дойдох в Добрич, смятах да остана една- две години, не повече, но изкарах десетилетия и смятам до край да играя на добричка сцена.
-Как решихте да станете актьор? |
|
Валентин Андреев-Рафе в ролята на бащата в спектакъла “Красавицата и звярът”.
Снимка Григор Маринов |
-Това ми е професията вече десетилетия и се чувствам в свои води. В известна степен човек не решава какво да работи. То е заложено, кодирано - в какво ще бъдеш най-добър. Идва момент, в който идеята се избистря и разбираш, че е предначертано да бъдеш актьор - някъде е драснато. Въпреки това е вярно, че се занимавам и с много други неща, защото актьорството къща не храни. Никога не съм започвал да уча за друга професия. Истина е, че съм доработвал като шофьор, строител, миньор. Така изкарвам още пари. И сега е така. Последно през декември 2007 г. бях на строеж, защото децата в къщи не питат какъв си, а ти какво донесе, както във всяко семейство. Въпреки това актьорството е предопределено като съдба. Да, на много хора казвам колко е неблагодарна тази професия. Идват при мен деца, които подготвям за кандидат-студенти за театралния институт. Обяснявам им, че това е губене на време, че в тази професия няма бъдеще, няма пари. В последно време в театъра няма и живот. Въпреки това аз продължавам да играя на сцена. И децата съвсем естествено ми задават риторичния въпрос, е добре, а ти защо не се откажеш. А аз не мога да дам правилния отговор.
-Как започна кариерата Ви?
-Истината е, че когато кандидатствах, шест пъти поред, не ме приеха. Станах актьор по член 9-и, след пет години на сцената. Тоест в документа, който издават по член 9-и, пише “За изключителни способности и доказани възможности се връчва звание “актьор” ”. Аз съм много горд с тази диплома. За мен тя е много по-ценна от дипломата ми от ВИТИЗ, която е с успех 6.00. Точно тази диплома /от ВИТИЗ/ обявих за продажба преди шест години от страниците на DT, но не се явиха кандидати. Продавах я за 5 лв., но никой не пожела да я купи. През 1983 г. станах актьор “първа категория”. Тогава бях убеден, че не ми е нужен ВИТИЗ, но излезе наредба, според която на тези, които имат първа категория, им се дава шанс за висше образование. Така отново кандидатствах във ВИТИЗ. Прие ме Анастас Михайлов, който ме е късал два пъти преди това. Той беше изумен как преди години не ме е оценил адекватно. Анастас Михайлов ме обучаваше през следващите години. Той оказа силно въздействие върху мирогледа ми. Беше изключителен естет. Имаше странния навик да говори в първо лице, когато разказва за отминали исторически събития. Например тръгваме заедно по софийските улици, стигаме до конкретно място и той казва: “Ето тук - на този ъгъл заклаха Стамболийски” или “От този прозорец говори Иван Вазов”... Винаги създаваше впечатлението, че е преживял събитията, макар и вътре в себе си.
-Разкажете повече за началото – първите Ви изяви на сцена.
- Прохождането ми в актьорството бе, когато бях на 5 години. Дори имах хонорар от участието си в постановка. Първите ми професионални изяви на сцена бяха в габровския театър, след това играх в Силистра. Дебютът в Габрово бе в “Сако от велур” на Станислав Стратиев. Там изпълнявах три малки роли, но най-хубавото е, че играех заедно с Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Светослав Пеев. Учих се от тях.
-Колко роли имате зад гърба си? Кои от тях са оставили осезателна следа?
-Нашата професия е пълна с парадокси. Вероятно това са най-големите роли, в които съм се превъплътил. Но не може така да се определи. При всяко излизане на сцена актьорът влага част от себе си. Както казват много театрали: всяка роля ти е като рожба и ти не можеш да избираш - това дете е с руси коси и не го харесвам, не става така. Ролите, които съм изпълнил, са вече над 100.
-А има ли роля, която винаги сте искали да играете?
-Ами да има, но аз си я самонаписах. Изпълних я на моя 50-годишен юбилей. Това бе част от монолог на Тимон Латински. Богат атинянин, на чиято софра идват само отбрани от елита, но той вижда колко са нищожни и напуска Атина гол и бос. Но относно ролите актьорът никога не е удовлетворен. Например никога не съм мислил, че ще играя бащата в спектакъла “Красавицата и звярът”, но ето че и в този образ се превъплътих.
-С кои известни актьори сте били в екип?
-Те са оставили отпечатък в мен. Част от тях са Любо Кабакчиев, Сава Хашъмов, Катя Зехирева, Маргарита Дупаринова. Най-големият актьор за мен е Любомир Киселички. България не заслужаваше този човек и го изгуби, когато той беше на 50 години. При съпоставка с останалите също изумителни български артисти Киселички ме кара да кажа “Да, те бяха изумителни, но занаятчии”, а той имаше изключителен талант.
Има колеги, които са си създали един вид щампи за различните типове образи – пияница, развратник... При Любомир Киселички нямаше щампи, той играеше откровено като бебе, като дете, което реди замък от кубчета. Опитвам се следвам неговия пример.
-Лесно ли е да си актьор в Добрич?
-Не, не е лесно. Първо в Добрич няма театър. Така е според всички документи на Министерството на културата. Ние сме закрити от 1997 г. Това е лобната дата на добричкия театър, но това ,че все още сме тук, означава или че сме болни, или пък пристрастени. Много наши колеги си заминаха и това е оправдано. Може би и аз щях да си замина, но така стана, че останах.
-Бихте ли определили добричката публика като благодатна за актьора?
-Не. Определено не. Силистра е кажи-речи на половината на Добрич като население. Навремето докато работих в силистренския театър играехме по 15 – 20 пъти една пиеса в салон от 350 места. А в Добрич ние поставяме на сцена 10 - 15 представления на камерна сцена, която е около 100 места, които и невинаги са изцяло заети.
При закриването на театъра в Добрич през 1997 г. направихме подписка на центъра на града. В нея се включиха 2 000 от град с население от 100 000. По тази логика можем да предположим, че в Добрич има около 2000 души, които проявяват интерес към театъра. Странното е, че част от тези хора идват на една и съща пиеса по 10 пъти. Това от една страна е добре, защото явно имаме фенове. Въпреки това в последно време хората започнаха да се завръщат към театъра. Най-интересното е, че започват да идват и деца. Не става въпрос за задължителните организирани посещения, а просто малчугани идват и питат кога ще има представление. В интернет могат да намерят много забавления – интересни и провокативни, но не може да се живее само с това. Явно и част от младите хора го осъзнават. Хубавото е, че в един момент хората търсят отдушник, а това може да бъде театърът.
Разговаря Галина Михайлова |
|
|
