За журналистиката, арогантността и наградите за духовност

Награда има – журналистика няма

С изненада научих за решението на комисията, която определи наградите за принос в духовната култура в Община - гр. Добрич, да бъде отличен в. “Антимовски хан” с колективната награда в раздел “Журналистическо творчество”. Това е явен парадокс, истинско недоразумение, тъй като въпросното вестниче няма нищо общо с журналистиката. И един най-бегъл поглед показва, че то е дело на дилетанти, но дилетанти с мегаломански претенции без всякакво покритие.
На господата, така нагло самопредложили се и самонаградили се, ще напомня някои истини, за които те би трябвало поне да са чували, след като са толкова надарени писатели и журналисти.
Журналистиката е наука, изучава се 11 семестъра, което заедно с държавния изпит /защита на дипломна работа/ продължава около 6 години във факултета по журналистика в СУ “Кл. Охридски” – поне така беше по моето време.
Журналистиката и художествената литература са две твърде различни прояви на човешката духовност и култура. В журналистиката основен закон е достоверността, фактите, реалната истина, докато в литературата важно е въображението и художественото майсторство.
Основната цел на журналистиката е новината, информацията, за художествената литература това е без значение.
В науката за журналистиката медиите се разпределят в два основни дяла:
А/ Информационни /общополитически/.
Б/ Специализирани.
Вашето издание спада към специализираните. В него новините, информацията е оскъдна. Например във вашия последен брой № 9/75/, м. септември, има общо 28 текстови публикации. От тях 18 са стихотворения, 6 представляват някакви хибриди между есета, репортажи, информационни кореспонденции и 3 дописки /антрефилета, информационни бележки/.
Жанровете в журналистиката и художествената литература също са различни. В медиите е утвърдена практиката да се отпечатват /излъчват/ стихотворения, разкази, басни, фейлетони, епиграми и други, но те не са журналистически жанрове.
Като специализирано издание вестничето ви няма никакви основания да претендира за някаква си колективна награда в журналистиката. Негова цел е да бъде трибуна на местните творци – затова е и орган на писателско дружество. И в това отношение можете да претендирате за колективната награда в раздела “Литературно творчество”, стига някой друг да ви предложи, както изисква правилникът на Община - гр. Добрич за тия награди.
В главата /заглавката/ на “Антимовски хан” неговите редактори, без всякакво чувство за мярка, обявяват, че това е: “Вестникът на Добруджа...”. Забравяйки вероятно, че етнографското наименование “Добруджа” се отнася за територия над 15 000 кв. км. Разделена е на Южна и Северна, като С. Добруджа е в границите на северната ни съседка Румъния. Вероятно “Антимовският” излиза и на румънски – извинявам се за невежеството си. Но сега си спомням, че миналото лято бях за един ден в Констанца и пред един павилион видях дълга опашка /като тая пред пощата за пенсиите/, в която румънци от различни възрасти се караха кой по-рано да се снабди с някакъв вестник.
Сега разбирам, че това е било “Антимовски хан”.
Чудно обаче защо само 5 от 8-те общини в област Добрич подкрепят “Вестникът на Добруджа за животопис/!/ и култура”. Изглежда кметовете на Балчик, Тервел и Крушари не могат да осъзнаят богатирската му роля за духовното възвисяване и усъвършенстване на населението в собствените си общини. Уж на цяла Добруджа, пък...
Аргумент основен на редакторите на вестничето за “Голямата награда за изключителен принос в духовната култура” е неговата 10-годишнина. За тези не 10, а вече 11 години те са издали общо 75 броя, както се вижда в главата му. Разделени на 11 години, тези 75 броя се падат по 6, 8 броя годишно. Наистина, гигантска продукция!? Тя заслужава не само голямата награда на Община - град Добрич, но и... нещо национално, даже и наднационално.
Прегледът само на въпросния 9-и брой показва пълното журналистическо безхаберие на тези, които го правят. Само един пример с ІІІ страница. В журналистиката рубриката, която е поместена в колонцифъра, в челото на страницата, се нарича “Шапка”. Шапката тук е “Величини”. И под тая шапка са сместени следните величини: “Добрич чака Достоевски”, неизстиващата песен “По-полека тропай” и един текст за шлагер на Н. Йорданов, озаглавен “Младостта си отива”.
Никой истински журналист не би си позволил такова съжителство, защото правилото за “шапката” изисква под нея да се поместват сходни публикации. Нерде великият Достоевски, нерде “да не ми напрашиш моите бели поли”.
Един професионалист редактор не би допуснал и други недоумения в тази страница. В края на дописката на Р. Въртунинска с твърде остарялата новина за учредяването и регистрацията на фондация “Достоевски” задължително трябва да има редакционно съобщение в смисъл, че ще се предостави място и за други мнения на добричлии.
Тъй като изграждането на един паметник не е в правомощията само на някаква си фондация, а на цялата общественост. Може пък някой наш съгражданин да не е много съгласен точно Добрич да бъде “първият и единствен в страната ни”, който ще има бюст-паметник на “болната съвест на Русия”. Може пък някои наш съгражданин да иска да бъде издигнат паметник на Сервантес, автор на определения за “най-великото литературно произведение на всички времена роман за рицаря на печалния образ”. Е, вярно, че испанецът няма родственици в Търговище, но може компромисно да му се прости тая слабост.
Г-жа Въртунинска отправя апел за финансова подкрепа, но липсват банкови или други сметки, където да постъпват даренията. Може би кеш ще ги събира самата авторка на “Добрич чака Достоевски”? Или пък с тази тегоба ще се натовари самото писателско дружество? Няма как, господа, все пак ваш колега е – руският писател Фьодор М. Достоевски.
Ни в клин, ни в ръкав на страницата се чете и един, обграден в каре и подчертан с плътна черна линия, текст: “Със съдействието на МЕТАЛАГРО”. На какво точно “съдейства” въпросното предприятие, чието пълно название впрочем е “Металагро” АД? На цялата страница, на броя или само на “По-полека тропай”, тъй като стои точно под нея?
В журналистическата наука една от приоритетните дисциплини е тази за формата и съдържанието, която е в основата на графичния дизайн – в печатните медии. Само дилетант може да определи за съизмерими “Величини” великия Достоевски и тропащата песен.
Пълно непознаване на журналистически жанрове е проявено в публикации като набедената за “пътепис” информационна кореспонденция на Л. Захова. Това, че авторката използва някакъв “художествен, образен” език, само прави публикацията по-неясна и досадна. Всъщност става въпрос за един пленер на художници-китаристи край Белград с твърде “поетичното” название “Делибалтски пясък”. Проведен е преди повече от 2 месеца /каква новина!/ и спокойно може да се отрази с една дописка от 15-ина реда. Така, както е направено с информацията за друг пленер – “На Дунава 2007”.
С подобен претенциозен “писателски” език е измъчена кореспонденцията /репортаж?/ на С. Серафимов “Аз мога”.
Езикът в публикациите е под всякаква критика. /Подчертавам, аз се занимавам само с публикациите с претенции за журналистика, не с литературни творби!/. Може ли например един професионалист да редактира и пусне за печат подобни изрази, с които изобилства текстът под голямото заглавие на VІ и VІІ стр. “Какво се случи това лято в Каварна”с автор Цв. Сашев: “Поредното езическо сборище под погледа на жреца Цонко Цонев /кмета на Каварна/ се състоя...”, “България не е изживявала такава еуфория от влизането на руските войски в Свищов през 1877 г.“, “Настъпи отвратителна тишина, характерна за Балканите”.
Горките граждани на 9-те /с европейска Турция – 10/ балкански държави! След рокфеста в Каварна над Балканите пада тежък безпросветен мрак, по градове, села и паланки зацарува отвратителната тишина... извираща от страниците на медията “на цяла Добруджа”. Горко, горко ви вас, балканци, как ли ще доживеете до новото музикално събитие догодина.
Разбира се, концертите на световни изпълнители в Каварна заслужават адмирации, както и кметът г-н Цонко Цонев. Само на тях да не бъдат допускани автори от “Антимовски хан”.
От подобен претенциозен езиков буламач преливат и други публикации като “Среща с глас”, “Звънец призивен”, “Един балкански пътепис”.
В Добрич има сериозни медии. Това са печатните всекидневници ДТ, НДТ, електронните радио “Добруджа”, ефирната и кабелна телевизия “Добруджа кабел” и Дарик радио /със самостоятелните си рубрики/.
Само двуседмичната продукция на двата ежедневника от по 10 броя вече надхвърля това нищожно 6–8 броя годишно на “Антимовски хан”. Да не го сравняваме пък по формата, обема и тиража на въпросните вестници, както и с продукцията на 3-те електронни медии в нашия град.
Тези именно господа пишман журналисти имат законното право да кандидатстват за наградата, която вие тъй арогантно си присъждате. Но колегите, които работят в тях, се съобразяват с журналистическата етика и не се самопредлагат и не си гласуват награди!
Ако някой, който и да е, се съгласи да бъде връчена присъдената по този начин и на подобен субект награда, си остава само за негова сметка!
Йовчо Карамфилов,
бивш гл. редактор на в.”Добруджанска трибуна”

Светлина, повече светлина

Не се нападат беззащитни, гласят рицарските правила. Право на отговор ползва Валентина Добринчева, настоящ редактор на в. “Антимовски хан”, за да оспори част от тенденциозните сведения в материала на Пламен Николов за духовните награди на Община Добрич тази година, отпечатан на същото това място, петък, 28 септември 2007 г.
Ако наистина смяташ едно нещо за толкова безжизнено, недостойно и проснато на земята в безпомощност, тогава за какво ти е да го нападаш? Всички повели при дуел повеляват да не се атакува в гръб, но това важи само за достойните противници. Неслучайно вестник “Добруджанска трибуна” /ще го наричаме за краткост с ДТ по-надолу/ не е сред партньорите на “Антимовски хан” – месечника за култура и животопис на Добруджа, който се представя в ТВ “Добруджа”, Дарик радио и радио “Добруджа” /него пък за краткост ще наричам АХ, а на адрес www.antimovski-han.org може да се запознаете по-точно с устоите и историята му/. Просто самият екип на ДТ отхвърли всички колегиални предложения за сътрудничество. Всъщност, освен онова, АХ да представя творби от организирания от ДТ конкурс “Възкресения” – като едни прости поетични откровения, макар и неможещи да се нарекат журналистика, както смята авторът на материала, топжурналистът на вестника – Пламен Николов. Тогава те дори сами ни ги предоставиха и тонът бе съвсем различен от настоящия в петъчния очерк на нетърпенето на конкуренция. Всъщност това е причината, се разбра при предложението за сътрудничество от страна на АХ – лично управителят ни уведоми, че няма да ни рекламира, защото сме им конкуренция – месечник за култура, на ежедневник за ежедневие???!!!
Нека сега погледнем към духовните награди – малко извън конфликта ДТ – АХ. Наскоро бе променен правилникът за присъждането им, но той явно все още не е логичен и създава неуредици. Скандали при раздаването има всяка година – пише се, че нещо не е наред, а самопредлагания има винаги. И как да е другояче. По регламент всички културни организации и институции, както и гражданите /които явно пасуват/ имат право да подават предложения. След това техни представители стават членове на комисията. Такъв е редът – измислен не от участниците. От личен опит мога да ви кажа, че е много трудно да си там и да не те направят на глупак, именно поради противоречието между правилото за самопредлагане и избора. Виждала съм да се случва и на свръхинтелигентни и духовни хора. Членовете на комисията съвсем естествено лобират за своите хора, а после се оказва, че сами са си гласували наградите на предложените от тях, а това било забранено. Например по-миналата година се искаше награда за един художник, предложен от дружество на художници, където членува, като за това пледираше шефът на това дружество – член на комисията. Ами така е – в град, малък като кибритена кутийка, и като искаме наградите да се определят от дейци, а не от чиновници. Друг пример – всяка година читалище “Романо Дром” се самономинира, както и често – ДТ “Йордан Йовков”, куп други се самопредлагат, а членове на комисията са изправени пред необходимостта да се самогласуват. Сблъсък на интереси има и при други програми на Общината – при одобряване на проекти на НПО например, но това е различна тема. Значи правилата са грешни.
Какъв дух тогава – щом фунията на избора може да излее такъв формален повод за саморазправа с ”конкуренцията” от страна на някои журналисти? Ясно е, че културното издание е онова, което си го четат сами тия, дето го издават – защото хората не щат култура, а бахур; ясно е, че са бедни и просят помощ отвсякъде /което също възбудило възмущение, макар че вестникът има и спечелен проект от НФ “Култура”, с чиято помощ е направен сайтът му/, но защо толкова паднали, предизвикваме злоба и удари “на месо”? Защо, драги колеги, които сте “трибуната на Добруджа”, ако перифразирам името Ви?
За пореден път призовавам Община Добрич да преосмисли тези награди, които сеят раздор между крехкото войнство на културата в града.
На ДТ припомням, че тази година Ема Георгиева ще получи награда, предложена и от Драматичния театър, където работи, което не е предизвикало остро несъгласие у вестника, а и безспорно тя я заслужава, както и че АХ е предложен за награда за журналистика от регионална библиотека “Дора Габе” и Дружество на СБЖ-49 - Добрич, което те удобно са пропуснали да посочат в “обективното” си представяне на събитието. А настоящия екип на ДТ бих помолила да позабравя понякога малко журналистиката /поне както явно те я разбират/ и да се зарежда и с поезия /в най-общ дух/, за да навява поне с нещо ония славни времена, в които там се усещаше стъпката на имена като Трухчев, Дачев и Драгнев, които не биха оцапали страниците с коментар и лично отношение като това от петъчния враждебен материал на колегата ни Пламен Николов.
Светлина, повече светлина!